Диана Ринкова открива професията на социалния работник преди повече от 20 години или както тя твърди – професията я открива. Завършва медицинска рехабилитация, но след това специализира рехабилитация при заболявания в детска възраст, защото винаги е искала да помага на децата. Наследила е любовта и мотивацията да се грижи за тях от майка си – детска учителка по професия.  Казва, че е израснала с нея по детските градини. Започва кариерата си започва кариерата си в Дома за медикосоциални грижи „Св. София“ в София още когато той е дом „Майка и дете“. Кандидатства на много места за работа, но условията там се доближават най-много до нейните изисквания.

Но не спира с обучението си до рехабилитацията. Завършва и социални дейности, защото: „В дома, в който работих, започнаха да постъпват много деца с множество увреждания, със заболявания. Започнахме да работим с отделите „Закрила на детето“. Идваха деца с биологични родители и трябваше да провеждаме срещи с тях, да им повишаваме родителския капацитет. Ако детето е с увреждане, обучавахме родителите как да го хранят, как да го позиционират, как да му посрещат нуждите. Разбрах, че ако искам наистина да помогна, трябва да работя не само с децата, но и с техните семейства.“

Днес Ринкова е част от екипа на Центъра за приемна грижа към фондация „За Нашите Деца“ и най-голямото й щастие е, когато успее да помогне на детенце да се върне у дома или да намери своите осиновители. За приемната грижа се заговаря през 2003 – 2004 г. Според Ринкова, макар да се смята, че по онова време тази услуга е непозната у нас, този начин на грижа е закодиран в българските семейства, които още след втората световна война са приемали в домовете си храненичета, останали сирачета от нея.

Докато работи в дома като социален работник, тя част от задълженията й е да помага на приемните родители и децата да се сработят по-бързо. Осъществява напътстващи срещи между тях. Когато домът за медико-социални грижи е закрит през 2016 г., се влива в екипа на Центъра по приемна грижа към фондацията „За Нашите деца“. Нуждата от нейния професионализъм е огромна, защото все повече приемни родители поемат грижата за деца със специални нужди – с физически, с ментални увреждания, и имат нужда от по-специфична подкрепа. Фактът, че от една страна се занимава с рехабилитацията на децата, а от друга – помага на приемните родители да пребродят дебрите на социалната система, я прави безценен социален работник.

„Смисълът в моята работа е, че съчетават грижата за децата и подкрепата за родителите им. Когато отида на посещение и се срещна с приемните родители на дете с увреждане, аз мога да ги консултирам и по здравни въпроси – да ги насоча към необходимия специалист, към подходящо помощно средство, да им обясня как да бъде позиционирано детето или как да се улесни храненето“, споделя Ринкова. Част от задълженията й е още да съпровожда приемните родители, когато трябва да се издаде на детето експертно решение от ТЕЛК, да ги съпровожда при различните специалисти– невролог, ортопед, офтамолог… в зависимост от нуждите на детето. Оказва подкрепа и за осиновителите. Работила е и с биологични родители, изобщо – сблъсквала се е с цялата палитра от взаимоотношения – деца и приемни родители, деца и осиновители, деца и биологични родители, приемни и биологични родители, приемни родители и осиновители… И всеки случай си има своята индивидуалност и крие своята болка, а често и трагедия.

А как издържа на напрежението, натоварването и болката, с която ежедневно среща… „Чувствам се подготвена да подкрепям хората благодарение на образованието си и постоянното надграждане на знанията и уменията. Може би това ми помага да издържам на натоварването“, признава Ринкова. Другата й мотивация са щастливите развръзки, които също са съществена част от работата й.

При една от последните дете със специални нужди от м. август тази година си има своите мама и тати в чужбина. Родено е недоносено и е настанено временно в дом за медико-социални грижи, тъй като биологичните родители не са били в състояние да полагат грижи за него. Реинтегрирано е, но в крайна сметка родителите сами признават, че не могат да отговорят на нуждите му и го оставят за осиновяване. От дом в провинцията детето е изпратено в дома „Св. София“, а оттам е изведено при приемни родители. Диана Ринкова работи през цялото време с него, а след това – от август 2016 г. до осиновяването му през август 2019 г., и с приемните му родители като ключов социален работник. „Доста походихме по различни специалисти, но детето, което много се тръшкаше, скубеше, риташе, пищеше и крещеше, промени коренно поведението си“, не крие щастието си Ринкова.

Гордее се и с напредъка на друго дете с ДЦП и епилепсия, за което се грижи още откогато пристига в дома едва на пет месеца, а от 2016 г. вече е в приемна грижа. Родителят не се отказва от детето си, поради което то няма шанс за осиновяване. Но родителят няма и родителски капацитет, за да се грижи за него, тъй като също има своите дефицити, натрупани от обикалянето на домовете, в които е израснал. Първоначално дори не е припознал детето. Майката е била с развитие на 7-годишно дете и също с експертно решение на ТЕЛК. Убита е от сутеньор. Диана Ринкова неслучайно разказва тази трагедия. „От толкова години опит и наблюдения мога да гарантирам, че биологичните родители на децата, които попадат в приемна грижа, нямат капацитет да се грижат за тях, каквито и усилия да бъдат положени. Това са родители с психични заболявания или със зависимости, или насилници“, категорична е Ринкова. И гордо споделя, че трима нейни колеги от дома за медико-социални грижи „Св. София“ избират да се грижат за нуждаещи се деца и като приемни родители. Единият се грижи за дете с изключително тежки увреждания.

Автор: Дина Христова