Преди 11 години Поля Иванова и едно 4-годишно момченце без дом създават своето малко сплотено семейство в Плевен. Малкият все още не може да говори, има увреждане, но неговата осиновителка е наясно с това. „Когато осиновяваш, се търси семейство за детето, а не дете за семейството. Децата не се избират като в „Плод и зеленчук”. Повикаха ме, казаха ми: „Преценихме, че това е детето за теб“. И наистина, като го видях, знаех, че това е моето момче“, спомня си за началото Поля.

Един разговор с момченцето година и половина – две по-късно я кара да се отдаде на децата без детство. „Беше болен. Бях го гушнала, галех го и си говорехме. Току-що беше проговорил. Имаше спомени от дома и ме попита: „Мамо, а децата в детския дом кой ги гушка, кой ги прегръща, когато са болни. Хайде да ги вземем всички у дома“.“

 Тогава за приемната грижа още не се говори толкова. Поля разузнава, подава документи, кандидатства и я приемат. „Покрай сина си имах възможност да се запозная със социалните услуги в нашия град. Смятам, че това са едни от най-добрите услуги с много качествени специалисти. Бях много добре подкрепена за него и благодарение на това знаех, че ще се справя с грижата за деца с увреждания“, казва Поля.  Това я мотивира да отвори дома си за децата с дефицити, които по-трудно намират своите мама и тати не само като осиновители, но и като приемни родители. За да се отдаде на мисията да поправя детството, тя напуска добре осигурената си работа в просперираща фирма. Казва обаче, че не може да поправи детството на своите деца, но може да го удължи.

В началото на септември 2019 г. Поля Иванова посреща сред уюта на дома си своето трето приемно дете. И то като предишните има своите дефицити. Първото приема на 4-годишна възраст и се грижи за него три години, сега то е щастливо осиновено в Италия.

С второто се разделят съвсем наскоро след  6 години заедно. Момченцето идва, когато е на 9 години. За жалост с напредването на възрастта му се увеличава и нуждата от обгрижване от повече хора в по-специфична среда и Поля Иванова започва все по-трудно да се справя. За да получи квалифицирана помощ и подкрепа от повече специалисти, момченцето е настанено в защитено жилище. „Извеждането от приемната грижа стана като по учебник. Условията в жилището са прекрасни. Изобщо социалната система работи и помага. И към момента имаме подкрепата от всички участници в нея – от екипа за приемна грижа, от социалните работници от Отдел ”Закрила на детето”, от екипа в училището му, от персонала в защитеното жилище. Постоянно го посещаваме и виждаме, че той е щастлив там. Това дете винаги ще бъде част от нашето семейство“, категорична е Поля. Именно от него тя получава най-голямата награда като приемен родител – признанието, че е дарила някому с щастие. „Със сина ми много пътуваме и разбира се децата винаги идват с нас. Няколко месеца, след като беше настанен при нас, отидохме на остров Анастасия. Беше голяма емоция. На връщане го държах за ръка, а той ми каза: „Аз съм щастлив“. Научи се да изразява чувствата си. На това уча всички деца – да изразяват чувствата си. Невероятно е и да чуеш за първи път от дете, което на 6 години още е с памперси, че му се пишка“, споделя Поля малките неща, които носят големите радости на приемните родители.

Освен, че изпълнява мисията „приемен родител“, в момента Поля Иванова работи и на половин работен ден като медицински секретар на общопрактикуващ лекар. Когато на консултации се съберат много деца, се превръща в аниматор. Забавлява ги с балони, с рисунки върху медицински ръкавици, защото да работи с деца е нейното призвание. Често цитира Конфуций: „Намери си работа, която обичаш, и цял живот няма да работиш“. А за да бъде още по-полезна на своите приемни деца, в момента учи „Социални дейности” към Медицински университет – Плевен. Първата й магистратура е към Техническия университет –Варна – инженер „Съобщителни техники и системи”. Втората й е по икономика. Правоспособен педагог е и има сертификати за успешно преминали обучения за „Ранна интервенция на деца с увреждания”, валидирани от „Карин дом”. А ние само можем да подозираме колко детски съдби още тя ще спаси.

Автор: Дина Христова