„В приемното си семейство ще имам ли двама родители? Ще ходя ли на училище?“ Въпросите са на деветгодишно детенце, което само иска да бъде настанено при приемни родители. В практиката на социалната работничка от Видин Пролетка Иванова това е единственият случай, когато дете иска да бъде отглеждано от приемни родители. Казва, че е била впечатлена от смислеността на въпросите на това дете, чиято баба сама потърсила помощ за внучето си. От въпросите на малчугана е ясно какво искат децата – стабилно семейство. И за някои деца шансът да го имат са именно приемните родители.

Преди осем години на Пролетка Иванова й предстои да се върне на работа след майчинство. Педагог по образование, тя се е реализирала успешно в частния бизнес, в сфера, нямаща нищо общо с образованието. Има сигурна работа, но:  „След майчинството сякаш нещо се преобърна в мен. Осъзнах, че искам да помагам на децата и трябва да сменя сферата, в която работих“, казва Иванова. Открива призванието си в приемната грижа. Разбира за проекта „И аз имам семейство“ и кандидатства за социален работник по него. За тази нова за България социална услуга тогава знае малко. Във Видин има само 4 – 5 приемни семейства. В началото екипът, част от който е Иванова, обикаля населените места в областта, за да разказва за приемната грижа и да мотивира хората да я припознаят като своя кауза.

Днес тя вече знае от богата си практика, че приемната грижа е социалната услуга, даваща на децата това, което не получават у дома – любов и сигурност. Малцина колеги на Иванова остават толкова дълго верни на каузата – и не само заради прословутото ниско заплащане, а и заради психическото и емоционалното натоварване, че и физическо.  Социалните работници от екипите по приемна грижа са на разположение на приемните семейства буквално денонощно. „Но като видя усмивките на децата, радостта им, когато ги предаваме на приемните семейства, виждам смисъла на това, което правя“, споделя Иванова. Не крие, че в началото доста си поплаквали всички, когато изведат дете от приемна грижа и го предадат на осиновители, тъй като знаят, че вече едва ли ще го видят. А тези деца се превръщат в деца на всички. Но вече са свикнали, защото знаят, че осиновяването означава още повече сигурност.

Другият страх на приемните семейства е при реинтеграцията децата да не попаднат в същия модел, който е съсипал детството им. Пролетка Иванова е щастлива, че при тях не е имало реинтегрирани деца, попаднали отново във водовъртежа на системата. Тайната на успешната реинтеграция за нея е всички биологични семейства да преминат задължително през оценка на родителския капацитет и да бъдат подкрепени с обучение за повишаването му.

От 2016 г. Пролетка Иванова вече е ръководител на Областния екип по приемна грижа за област Видин. Работи с 96 приемни семейства в областта, от които 40 – във Видин. „Търсим хора, които да отключат сърцата си за децата. И намираме правилните приемни семейства, които ще се грижат за децата, чиято мотивация не са само парите. Създали сме условия всички приемни семейства да могат да се развиват, за да полагат все по-качествена грижа за приемните си деца, независимо дали са в малкия или в големия град“, категорична е Иванова. Според нея обаче трябва още да се конкретизират условията, на които приемните семейства трябва да отговарят и дори да се въведе възрастова граница. Сега например само възрастта не е основание за заличаването на един приемен родител, а в същото време тя е сериозен фактор върху качеството на приемната грижа.

Горда е, че с екипа й успяват да привлекат все повече млади семейства, които да спасяват детството. Въпреки че това никак не е лесно, като се има предвид социалната несигурност и голямата отговорност. Казва, че сега е много по-лесно да мотивират хората да спасяват детството, тъй като приемните родители на града са прекрасна реклама за приемната грижа с личностите, които изграждат. Другата мотивация са разказите за спасените детски съдби, които задължително Пролетка Иванова разказва при интервютата на кандидатите.

Автор: Дина Христова