„Мога ли в детската да ти кажа „мамо““, пита момиченце своята… приемна майка. Да, децата в приемните домове имат всичко – любов, семеен уют и топлина, но не и правото да кажат мамо, защото приемното родителство е професия. Приемните родители приемат и изпращат в дома си деца, лишени от родителска грижа и допускането на силна привързаност ще прави тези раздели все по-непоносими. Да научи приемните родители да приемат мисията си като професия, да помогне на приемните деца да понесат промените в живота си – това е задачата на Евелина Цветанова, психотерапевт в сдружението ИМКА – Габрово, доставчик на социални услуги за деца и младежи в общността.

Евелина е един от пионерите на приемната грижа у нас. Още през 2007 г. тя е част от проект по програмата ФАР на областно ниво, свързан с популяризирането и стартирането на приемната грижа в Габровска област. „Тогава имаше само няколко града в България с приемни родители. Установихме, че има потребност от тази социална услуга. Обучавахме се да оценяваме и обучаваме приемни родители и осиновители. Полагахме усилия да популяризираме услугата, да привличаме приемни семейства“, спомня си за трудното начало Евелина. И до днес сдружението, за което работи, освен че оценява и обучава приемни родители, предоставя и консултации и подкрепа както за децата, които са в приемна грижа, предстои им да влязат в приемно семейство или да бъдат осиновени, така и за приемните им родители.

А какво значи да си приемен родител в България? От позицията на опита на психотерапевт Цветанова споделя, че в България да си приемен родител означава просто… да си родител: „Да пуснеш едно дете в дома си, в живота си, в сърцето си, да му трепериш, да даваш всичко от себе си, да гледаш приемното си дете така, че да е щастливо“.

„Установих, че ние у нас си имаме своя окраска на тази професия и тя е свързана с нашата народопсихология. За българите децата са ценност и затова грижата за тях не може да бъде възприета като професия. Нагласите на хората и стереотипите не им позволяваха да си представят как ще се грижат за едно дете и след това ще дадат то да бъде изведено от дома им, ще се привържат и после „ще се отвържат“ от него. В последните години приемната грижа започна да се професионализира, което върви с по-малко обвързване към децата, с мисълта да осъзнаваш, че си родител колкото ти е отредено и да приемеш, че рано или късно ще трябва да изпратиш детето при биологичните родители или при осиновителите, или просто в живота. Но за човек, който си е отворил дома и сърцето за дете в нужда, това е много трудно за възприемане. И досега за много хора това е пречката да станат приемни родители.”, убедена е Евелина Цветанова.

Като психотерапевт тя има отговор и на въпроса защо приемните родители не могат да работят друго, освен да се грижат за приемните си деца. Просто, колкото по-голямо е едно дете, когато е осиновено или включено в приемна грижа, толкова по-голяма нужда има то от адаптация и от време с осиновителите или с приемните родители за възстановяване на психиката и за усвояване на умения за живот.  „Приемните родители повече от всички други искат децата, за които се грижат, да са самостоятелни и да се справят сами, но те не могат. Едно дете с тежка съдба и поредица травми в живота си – загуби, наранявания, неглижиране, смяна на услуги, често е отхвърляно и от средата – в училище и в детската градина, от съседите, от децата на детската площадка… Това може да го хвърли в тежко депресивно състояние. Тези деца имат нужда от доста време, в което да се възстановят, да развиват понякога абсолютно наново уменията си за живот и това не може да стане във времето между храненето и миенето на зъби. Нуждаят се от подкрепа на място в средата – в училище, в детската градина. Налага се приемните им родители да имат по-близка комуникация с учители, с медицински специалисти, със съседите“, обяснява Цветанова.

И е категорична, че в сравнение с другите социални услуги приемната грижа е най-добрата, в която дете в риск може да попадне, защото в другите услуги на детето му липсва усещането за лично пространство, за лични взаимоотношения, за семейство. Животът в приемното семейство се доближава най-много до живота, който живеят другите деца, дава усещането за нормалност. „И приемното дете в първия ден в детската, в първия учебен ден го придружават близки хора. Като те нарекат домско дете, етикетът остава за цял живот. То и приемно дете е етикет, но е по-добрият вариант, защото в този случай има някой, който мисли да теб, грижи се за теб и ще дойде с теб на тържеството“, обобщава спасителката на детските души и техните родители.

Автор: Дина Христова

Изображението към историятеа е илюстративно.